На 1 март 1941г. Любомир Стоянов беше в последния си курс в престижния университет в Одеса. Оставаха му само няколо месеца преди да завърши с отличен успех руска литература и филология, когато правителството на България, начело с Богдан Филов, и с подкрепата на цар Борис I правеше една от най-големите грешки в историята на България, а именно присъединяването към Тристранния пакт.
На 2 август същата година Любомир най стне се завърна окончателно у дома в Дупница при старите си родители и при Елена Йордaнова, жената която обичаше с цялото си сърце и която щеше да обича завинаги, макар изобщо да не подозираше колко относителни са думите окончателно и завинаги. Елена също го обичаше повече от живота си. За петте години, в които бяха рзделени тя не беше погледнала друго момче и то не заради липса на кандидати. Лена, както я наричаше Любомир, беше висока, стройна, имаше синьо-зелени очи и дълга, тъмна, леко къдрава коса, с други думи- истинска красавица. Трябва да признаем обаче, че и той не изглеждаше никак зле. Беше с около десет сантимтра по-висок от Елена, с тъмно-руса коса и шоколадово-кафяви безкрайно дълбоки очи.
През първата седмица от завръщането си в България Любомир нямаше много време да се информира за политическатаобстановка в страната. Разбира се той знаеше, че държавата е съюзник на Германия във войната и смяташе това за нелепо повтаряне на една и същагрешка в две поредни световни войни, но като всеки нормален човек искаше да се порадва на щастието си и прекарваше всяка свободна минута с Елена, а останалото време помагаше на майка си и баща си със земедел-
ската работа.
Един ден, когато се връщаше от нивата, отваряйки вратата на дома, Любомир намери писмо от по-големия си брат Христо, за когото родителите му бяха казали, че имал много работа и много пътувал като млад търговец. Според писмото обаче, истината беше съвсем различна.
Христо пишеше, че благодари за храната, която майка им му е оставила. Този път заминавал за по дълго и мисията, която имат е много важна за бъдещия успех на партизанското джижение. Най-накрая пожелавал здраве на родителите им и на брат си Любо като молел да не му казват с какво се занимава.
Любомир тъкмо свършил с четенето на писмото, когато в стаята влязъл баща му:
-Татко, какво означава това? -попита Любомир, вдигайки писмото по-високо. - Защо не сте ми казали нищо досега?
-Брат ти ни помоли, а и ти се върна толкова скоро...
-Трябваше да ми кажете веднага, та това е лудост! Как му е хрумнало?.. Как изобщо сте го допуснали?..
-Не зависеше от нас. - отвърна бащата. - Тогава никой не можеше да го спре, дори и аз.
-Но защо? Не знае ли колко е опасно?
-Не го интересуваше. Единственото, което го вълнуваше тогава беше отмъщението.
-Отмъщение?
-Да. Те убиха жена му...
Бащата разказа на Любо как преди два месеца, само седмица след сватбата съпругата на по-големият му брат била жестоко убита, защото била видяна да превръзва раните на един партизанин, когото намерила полумъртъв не-далеч от града.Когато научил за това Христо можел да мисли само за чудовището убило младата му жена. Така се присъединил към една от близките партизански чети с цел да намери убиеца на съпругата си. Любомир не знаел, че Христо и Яна са се оженили. Бе получил писмо от майка си само за годежа и чак сега разбираше защо никой нищо не бе споменавал за сватбата. След като чу разказа на баща си единственото, което успя да каже беше:
-Аз трябва да го... намеря. - замести думата върна с намеря, защото разбираше че не просто не би могъл да го върне, а и защото вече знаеше, че ще остане с него.
След дълги увещания родителите му успяха да го накарат да остане поне до следващия път,когато брат му дойде, но само след два дни във вестниците оповестиха за нападението на партизанска чета над кметството на пернишко селце. Атаката не успяла и много от четниците били убити, а останалите отведени в концлагери. Сред имената на убитите било и това на Христо Стоянов. Тази новина едва не довършила майката на Любомир, а тои самият тръгнал из горите да търси другарите на брат си само три дни по късно.
Преди да замине, обаче на бъдещият партизанин му се наложило да напави най-трудното нещо в целия си живот - да се сбогува с Елена:
- Любов моя, трябва да поговорим. - започна той.
- За какво?
- Ти... согурно си разбрала, че... брат ми...
- Да, чух за това. Съжалявам.
- Виж, аз... трябва да замина...
- Кеде трябва да заминаваш? Защо? - питаше тя макар вече да знаеше отговорите и едва дърше сълзите си.
- Онези хора трябва да си платят. - процеди той през зъби.
- Отмъщение?!
- Лена...
- Не! - проплакала тя. - Не! Не-не! - Хвърли се към него и започна да го удря.- Защо, защо ме изоставяш толкова бързо?
- Лена, аз ще се върна, когато войната свърши. - каза той и я притисна силно в обятията си.
- Не, няма, няма да се върнеш, знаеш че няма!- изхлипа Елена.
- Ще се върна... заради теб. - каза той, целуна я нежно и тръгна, оставяйки я на тяхната пътека-любимото им място за срещи и разходки.
Само след седмица Любомир намери няколкото успели да избягат партизани от отряда на брат си и след няколко месеца тренировки стана един от най-добрите в ръкопашния бой и най добрия стрелец в четата. След година и половина, когато ръководителят на групата беше заловен при разузнаване на един концлагер, Любомир беше избран за водач. Под негово ръководство четата се разрастна до 120 души като някои от тях бяха умишлено привлечени бивши военни с цел да обучават партизаните в изкуствотвото на войната. С времето Любомир стана известен из целия дупнишки окръг като невероятно умен и неуловим партизански водач. Той никога не рискуваше прекалено, ценеше хората си и правеше всичко по силите си за да запази цялостта на четата, умееше да ги сплутява и да вдъхновява. Заради всичките тези качества дори жандармеристите го уважаваха, а по висшите офицери се страхуваха от него.
Разбира се, през цялото това време Любомир не забравяше за своята мила Лена. Ходеше да я вижда винаги когато имаше свободно време, гледаше я с часове, възхищаваше се на всяко нейно движениеи след това си отиваше тихо сякаш никога не бе идвал. Елена никога не разбра за тези му посещения. Той я обичаше прекалено много, за да застраши по какъвто и да било начин живота й. Понякога се отбиваше и при родотелите си, за да вземе малко храна, но и с тях не се срещаше, а оставяше писмо, в което имаше списък на нещтата които е взел, благодарности и пожелания за здраве и накрая винаги едно и също изречение: " Изгори, веднага след като прочетеш."
Всичко вървеше така до лятото на 1944 г. , когато един от пертизаните на така наречения Христо - псевдиним на Любомир в памет на брат му, не бе заловен от жандармерията, след като не беше изпълнил точно инструкцийте на командира си. Този млад, едва седемнадесетгодишен партизанин бе повярвал на обещанията на офицерът, че ще го пощади ако каже, откъде е водачът на четата му, и той казал.
Две седмици по късно в Дупница било свикано събрание на всички граждани на което съобщили, че партизанският главатар Христо бил заловен и екзекутиран. Когато чули тази новина Елена и майката на Любомир се разплакали с глас. Жандармите това и чакали, арестували двете жени и заявили, че, ако Христо иска да живеят, трябва да се предаде добровлно. Само че жандармите не знаели, че на събранието присъствала повече от половината Любомирова чета заедно със самият Любомир.
Само няколко бързи погледа били нужни на партизаните да се координират по между си. Някой извикал :
-Всички на земята! - и целият насъбрал се народ се свлякъл моментално по очи.
Започнала ожесточена престрелка. Жандармерията нямала шанс, била хваната неподготвена. Повечето войници били убити почти веднага, но за съжаление главнокомандващият офицер на дупнишкия окръг бил безкрайно жесток и дори кръвожаден човек. Знаейки че ще умре, решил че последното нещо, което ще направи, ще бъде да убие майката и любимата на най-големия си враг.
Изстрелял по един коршум във всяка от тях, точно преди да се свлече мъртъв на земята.
След престрелката не бил останал нито един от общо 40 жандармеристи. Жертвите от страна на партизаните били по-малко от 10, а от гражданите само няколко били леко пострадали, като се изключи мъртвата майка на Любомир и тежко ранената Елена.
Той се затичал и бързо приклекнал до нея притискайки раната й с ръка и повдигайки внима телно рамнете й с другата.
-Лена, мила моя.-прошепнал той, полагайки огромни усилия да на се разплаче.
-Ти се върна.- казала тя и се усмихнала широк0 въпреки парещата болка от раната. Сега той бил с нея и нищо друго нямало значение.
- Както ти обещах. - в този момент цалата сила на този мъж рухнала и тои заплакал като дете.
-Заведи ме на нашата пътека. - помолила го тя.
-Добре, любов моя, както желаеш.
-Обичам те!
- И аз! -отвърнал и я целунал за последно секунда преди да издъхне.
Няколко часа по късно положил безжизненото тяло на любимата си в гроба който сам бил изкопал в страни на пътеката. После легнал до нея, вдинал пистолета до слепоочието си и сложил край на живота си.
Партизаните му чули изстрела и като разбрали какво е станало погребали двамата влюбени с почести, а когато войната свършила на гроба издигнали красив паметник, за да се помни, че няма нищто по силно от любовта, дори войната и смъртта.
Васи :)
