развиваше се любовта.
Макар и тъй сантиментална,
отдън душа ме трогна тя.
Тя в мен събуди всички болки.
И там, върху екрана бял,
въртяха се не двете ролки -
въртеше се животът цял.
Въртяха се в една окръжност
прощални погледи, слова.
А пък на мен ми беше тъжно
и без това, и без това....
Но някой захихика в здрача
и аз се сепнах изведнъж:
на мен се смееха - че плача....
Измъкнах се.Валеше дъжд.
Аз бавно тръгнах в този злобен
град, пълен с присмех, дъжд и дим,
щастлив, че още съм способен
да се разплача и от филм.
1968, Дамян Дамянов
No comments:
Post a Comment