Духове

Бързат облаци, минават,

от невидено луна

кипналия сняг огрява,

нощ, небе и тъмнина.

Бързам сам в поле широко

и звънчето - дин-дин-дин...

Колко страшно - сред дълбока

степ незнайна сам-самин!

- Ей, коларю, карай!... "Чакай,

че конете не държат,

нищо се не вижда в мрака,

пътищата не личат.

Ни следа, ни лъч не свети.

Сбъркали сме. Виж беля!

Дух ни води май в полето

и разкарва ни в мъгла.

Ей го: скача в тъмнината,

духа, плюе върху мен.

Ей го - блъска в канавката

коня див и заледен.

Като стълб неимоверен

тук пред мен стърчеше той,

там проблесна в мрака черен,

сред снежинки пъстър рой."

Бърат облаци, минават,

от невидено луна

кипналия сняг огрява,

нощ небе и тъмнина.

Повече - къде нататък?

Спря звънчето - секна звън,

спряхме... -Що е туй в мъглата?

"Кой го знае? Мечка? Пън?"

Вий виелицата, плаче,

плахите коне пръхтят.

Ето го - далече скача,

в мрака зли очи горят.

Пак препуснаха конете

и звънчето - дин-дин-дин...

Виждам: тичат духовете

из простора снежносин.

Безконечни, безобразни

в лунната игра в нощта

духове се вият разни

като есенни листа...

Колко са! Нощта обсебват,

вият в жал натам-насам...

Караконджо ли погребват,

вещица ли женят там?

Бързат облаци, минават,

от невидено луна

кипналия сняг огрява,

нощ, небе и тъмнина.

Духове в нощта се сбират

в тъмнината рой след рой

и сърцето ми раздират

с писък жалостен и вой.

А. С. Пушкин

1830г.