October 18, 2011

***


Майко мила колко сме цинични,
в главите ни са само проиви първични.
В ебати филма сме се вкарали, в ебати и сюжета
яко ни тресе, май още пубертета.
С псувни на майка и храни се мажем
май не ни остана нищо умно да си кажем.
Вместо да помагаме, мислим си за мъст
и се поздравяваме със среден пръст.
В безредици жестоки на етническо деление 
без кауза или идеал се бори умното ни поколение
И държавата ебати с благородното си дело
вече София я няма, има само грозно село.
И пак народа страда с управлението пиявица
и нии едвам преживяме в бедната държавица.
-Алекс
17.10.2011

October 13, 2011

Том О’Шентър


Когато в петък преди мрак
пазарът опустее пак
и фермерът поеме в път,
и из града тълпи сноват —
все някой жаден се намира
да ти предложи чаша бира.
Щастлив със чаша бира в мрака
не мислиш ти, че път те чака:
опасности, реки, завои,
коварни бродове, порои.
А до дома шотландски мили
безкрайни са се навървили;
жената чака и се въси,
и топли на жарта гнева си.
Тъй мислеше си Том О’Шентър,
напускайки самия център
на Ейр — градче в старинен стил,
където беше доста пил.

Ти, Том, не тачиш свойта Кети.
Не слушаш нейните съвети.
Та казва, че си дърт глупак,
бърборко и пият простак,
че петък божи не изпускаш
в пазара да не се наплюскаш.
Зърно да мелиш ли отиваш,
последната пара изпиваш.
С ковача — а и той е цвете!…
една кобила подковете
и пиете две нощи, Том.
А в божия отиваш дом
да пиеш с псалта Джейн — безделник,
от събота до понеделник.
Спомни си всичко туй, когато
се пльоснеш в яма или в блато,
или те срещне дух-злодей
при черковата Алоуей.

Жени! Да плача съм готов!
Един ли упрек ваш суров,
едно ли мъдро назидание
и аз оставях без внимание!
Но нека продължим. По мрак
О’Шентър се наряза пак.
Шуртеше бирата от крана,
по чашите течеше пяна.
Момците пееха във тон.
Съсед на Томи беше Джон —
пияница и обущар.
На Том той бе добър другар
и дружбата им бе голяма:
на пода често спяха двама!

Несетно час след час летеха,
а вътре пееха, спореха.
Завърза се словесна схватка,
а бирата бе все по-сладка.
Тогава Том, съвсем пиян,
поде с кръчмарката роман.

Мъжът й цял превърнат в слух,
но за закачките им глух,
седеше с тях, от изпокон
погълнат в разказа на Джон,
й неговият бурен смях
трещеше като гръм над тях.

Навън валеше, о нали
под сушината не вали!
Изчезват грижите и ето,
тъй както бърза над полето
трудолюбивата пчела —
минутите летят с крила.

Блажен е кралят! Но щастливо
прекарва всеки с чаша пиво!

И всичко има край все пак.
И щастието — то е мак!
Оронва листите си, щом
до стръка се докоснеш, Том.

Така снежинки — палав рой,
летят над бързия порой,
докосват хладната вода
и се разтапят без следа.

Така, изгряла над реката,
живее само миг дъгата.

На края час за път настана.
И вече Том напусна хана,
надяна в стремената крак —
наоколо бе пълен мрак
и нощ, и дявол да го вземе,
не бе за път такова време.

Трещеше гръм нашир и длъж.
Валеше град, плющеше дъжд.
светкавици нощта дереха
и небесата се тресеха.
Не сгъват дяволите крак
по цяла нощ в подобен мрак!

В галоп, завой подир завой
по пътя носеше се той.
Напук на всичко, тръпнещ цял,
летеше Том, опръскан с кал.
Ту мрънкаше на нос куплети
и тананикаше сонети,
ту стиснал шапката си, с глас
ругаеше самия бяс,
чиито пъклени рога
се мяркаха навред сега.

А между шубраците ето,
се мярна черкова в полето
и Том долови гласове
на вещици и бесове.
Наблизо тук, до оня бряг,
умря търговец в пряспа сняг.
А по-нататък, до водата
и Чарли си разби главата.
Под бряста, който тук расте,
изровиха едно дете.

А там в клонака, настрана,
обеси се една жена.

Пред него, нейде в тъмнината,
гърмеше придошла реката.
Летяха мълниите с трясък
и грееха с неверен блясък
дървета, шу̀браци, а ей
и черковата Алоуей.
Кънтеше тя от вой и грохот,
от смях и глъч, и адски хохот.

Да пукнеш, дявол е, дано!
Със Джон Ечменото зърно,
със чашката му и със смях
и в ада влизаме без страх.

Щастливи, с чашата пред нас
не ни е страх от никой бяс.

А Том не бе отвътре сух.
Не го уплаши злият дух.
Но някаква нечиста сила
скова добрата му кобила.
Със ласки, милване и с бой
до прага я дотътри той.
Те спряха, дишайки едвам.
Но, боже, що ли става там?!

Под гусли, зурли и дайрета
играеше ужасна чета
от дяволи и дяволици,
от бесове и бесовици,
от чийто пъклен хоровод
кънтеше срутения свод.

Те не играеха кадрили,
пренесени от много мили,
и не танцуваха с поклон,
модерен някой шатион,
а простите, красиви танци
на нашите деди-шотландци.
Подскочат леко, тропнат с крак,
приклекнат и подскочат пак.

Със гайда в тоя рев и стон,
встрани, до източния трон,
самият Ник, дебел и гладък,
надуваше се до припадък.

Без плочи гробовете бяха
и мъртвите във тях лежаха,
и бяха в бели облекла
съсухрените им тела.

За да изглеждат по-зловещи,
те всичките държеха свещи
и Том О’Шентър не без страх
видя прострян на гръб сред тях
в окови стар един разбойник,
и той за щастие покойник.
Видя деца, до ден живели
и тъй, некръстени умрели.

И по-натам видя мъже
със шии, вързани с въже.
До тях ножове, брадви в кръв.
И на една невинна връв,
удушила новородено,
там място беше отредено.
А между другите неща
топор, убил един баща.

Езикът е безсилен даже
отчасти всичко да разкаже.
Но Меги, пък и Томи сам
с очи видяха всичко там,
стоейки тихо до вратата.

Беснееше пред тях тълпата.
Летяха все по-бързо всички
на групи, двойки и самички.
Въртяха се във надпревара —
над тях летеше облак пара —
събличаха поли и гащи
и скачаха по тях ревящи.
О, Том! Да бяха тия стрини
красавици или богини,
аз бих им подарил със радост
не само ум, душа и младост,
но бих отдал без колебание
и цялото си състояние,
имотите си, състоящи
от стари кадифени гащи.

Но тия кранти уродливи,
изгърбени и костеливи,
противни, криви във краката,
ми преобърнаха червата.

Внезапно Том видя една
по-млада, хубава жена.
Изглежда, идеше тепърва
и тая нощ й беше първа.

(За нея дълго след това
по нас се носеше мълва:
че крави нощем тя доила,
че кораб нейде потопила,
че мор донесла на селото,
че отичала в класа зърното.)

Тя беше пълничка и ниска,
облечена във къса ризка.
Със нея тя се бе сгодила,
но ризата се бе скъсила —
едва ли имаше да трае.
Да знае бабата, да знае,
че с тънкото платно, което
в града тя купи за детето,
детето скача и се мята
във черковата сред блатата
и че любезната й Нени
се тръшка в него и се пени!

Но тука млъква мойта муза,
безсилна да разкаже как
играеше оная блуза
и скачаше от крак на крак,
и как на прага Том мълчеше
и с поглед жадно я следеше.

Подскок, подскок — но Том на края
пред тая гледка не изтрая
и каза със въздишка ниска:
„Ах, ти, проклета, къса ризка.“

Потъна всичко в мрак за миг.
Замря и рев, и стон, и вик.
Но щом юздата хвана той,
след него полетяха с вой…

И както, яростни и зли,
крадеца гонят рой пчели,
и както сплашеното ято
лети от котката, която
е вечно във вражда с врабците,
и както с вик: „Лови крадците“
търчат мъже от всеки двор
със брадва, с нож или с топор —
така сега от злата сила
летеше бедната кобила
през трапища и дупки в мрака.
Тя знаеше какво я чака!

О, Меги, Меги! Като хала
ти никога не си летяла.
Дори когато беше млада,
не смееше да скочиш вада.

О, Том, ще те пекат на шиш!
Като херинга ще цвъртиш!
Остана Кети сам-сама,
напразно чака тя дома.
И Меги, твоята кобила,
напразно тича с всичка сила.

През моста, Мег, душа бедняшка!
Оттам им покажи опашка.
Водата е беда за тях.
Пред нея те изпитват страх.
Но Мег пред мостчето почти
с опашката си се прости.
От някаква къпина близка
изскочи Късичката ризка
и хвърлена като от прашка,
се вкопчи в конската опашка.

От нейните ръце със сила
се дръпна старата кобила
и й остави без стеснение
природното си украшение.

Тук свършвам повестта си аз.
Но ако някому от вас,
като си пийне, се прииска
да кажем, много къса ризка,
то нека тоя смел човек
да си припомни Том и Мег.
-Робърт Бърнс

October 8, 2011

The Sexless Inkeeper

Barney's Version

‘Twas the night before New Years
and the weather grew mean
It was three in the morning
and I was stranded in Queens!
The tavern grew empty
the gaslights grew dim
the horse-drawn carriages
were all but snowed in.
Last call was approaching
and my fortunes looked bleak
then I turned to my left
and stifled a shriek.
She had a peach fuzz beard
and weighed sixteen stone
She gobbled up hot wings
and swallowed the bones.
I muffled a scream
and threw up in my mouth
I asked, “where do you live?”
and she said, “one block south.”
I swallowed my pride
and six shots of whiskey
and prayed to the gods
that she wasn’t too frisky
Back in her cave
She prepared us a snack
‘neath her mighty hooves
the floorboards did crack.
But when she returned
she found a sound sleeper
and thus she became
the sexless innkeeper.

Ted's Version 

‘Twas the night before this one
I had hours to kill
I sat in the tavern
grading parchments with quill
A busty young lassie
flashed me a grin
Her garb said classy
but her eyes whispered sin
She said, “you’re a teacher?”
I said, “yes indeed.”
“I must have you,” she moaned.
“I’m turned on by tweed!”
With haste we did scamper
to my chamber anon
Fell to the couch
and, bro, it was on.
I unlaced her bodice
our passions grew deeper
and thus ends the tale
of the sexless innkeeper.

July 24, 2011

За спящата принцаса

Спящата принцеса
сладък сън сънува
и в съня си вижда:
принцът я целува.
Времето минава,
принцът й къде е?
Спящата красавица
почва да старее.

Ей го, принцът иде.
Гледа. Отминава -
кой ще ти целува
бабичка такава!

Седемте джудженца
вадят кърпи, плачат.
Нажален, подсмърча
даже разказвачът. 



Валери Петров

July 8, 2011

Don't get me wrong.. oh, you just did...

Не става дума за това предателство, 
където сбъркал си, а после съжалил,
а за едно по-тежко неразбирателство,
в което не съзнаваш, че си сгрешил.
Думите най-силно нараняват,
всяка казана обида по своему е тежка
и въпреки, че после ни прощават,
ние учим се от направената грешка.
Пренебрегнеш ли я и не разбереш,
че някой останал е обиден,
утре обида ти пак ще нанесеш
на тоз пострадал и невинен.
Затова старай се и се съобразявай
какво говориш и пред кого,
с чувствата на другите внимавай,
и ще ти се върне със добро.
Но също и във другия е вината,
който се обидил, но после замълчал,
скрил истината във тъгата,
и така първият грешката си не видял.
Така вината обикаля в кръговрат,
а Старанието и Истината правят ни услуги,
помагат ни във тоз побъркан свят
да не бъдем егоисти, а да мислим и за други.


Аз =]
08.07.2011

June 25, 2011

A 100 years ago

Sometimes I sit and wonder
About stuff I don't know
Like what the heck the earth was like
A hundred years ago.

Did cavemen ride on dinosaurs?
Did flowers even grow?
Well we could guess but that was back
A hundred years ago.

I wish they built a time machine
And they picked me to go
To check out what the scene was like
A hundred years ago.

Did giant spiders rule the earth?
Were deserts filled with snow?
I wonder what the story was
A hundred years ago.




 Rodrick Heffley




June 17, 2011

Лудият

През пет минути тук звъни трамваят,
деца го гонят, бял фонтан шуми.
Ала деца къде ли не играят!
Къде ли няма паркове с чешми?


Но ако поглед тук внезапно спрете,
сърцето остро ще ви заболи -
в градинката при буйните хлапета
стои един окаян инвалид.


Децата все със бомбички го плашат.
Светкавица небето ли огрей,
в очи той събира огъня й страшен
и както плаче, тъй след миг се смей...


Трагедия... Една война сурова
на лудия зарина младостта...
Затуй сега той с патерица рови,
но младост ще намери ли в пръстта?


Къде е днес усмивката му ведра?
Войната взе и разум и мечти,
войната тук излезе много щедра:
с две патерици всичко му плати...


Затуй сега той с писъка си реже
на улиците нощния покой
и този писък спомня за гърмежа,
от който полудя в мазето той...


А някога, когато се закиска
човекът с разкривената уста,
тук всеки вижда страшно и отблизко
събрана на войните лудостта!


Дамян Дамянов

June 16, 2011

Филм

Човешка, простичка, банална,
развиваше се любовта.
Макар и тъй сантиментална,
отдън душа ме трогна тя.
Тя в мен събуди всички болки.
И там, върху екрана бял,
въртяха се не двете ролки -
въртеше се животът цял.
Въртяха се в една окръжност
прощални погледи, слова.
А пък на мен ми беше тъжно
и без това, и без това....
Но някой захихика в здрача
и аз се сепнах изведнъж:
на мен се смееха - че плача....

Измъкнах се.Валеше дъжд.
Аз бавно тръгнах в този злобен
град, пълен с присмех, дъжд и дим,
щастлив, че още съм способен
да се разплача и от филм.

1968, Дамян Дамянов

June 14, 2011

Поема за щастието


Човешко наше Щастие, какво си?
Един копнеж? Мираж? Въздишка? Стих?
Очи, които в себе си те носят
и затова не виждат где си ти?
Къде си ти? Наистина къде си?
По дирите ти цял живот вървим,
пресрещаме се в книги и пиеси -
настигнем се и пак се разделим...

Пиесата за Щастието свърши.
Оркестърът се стресна, онемя.
Ти ставаш и сълзите скришом бършеш.
И ний сме пак на Долната земя.
Ний пак сме ний. Героите в театъра
умират и възкръсват. Ние - с тях.
Изчезнала е само че ръката ти,
която мълком в тъмното държах.
И Щастието някъде изчезна -
то излетя из твоята ръка,
завесата го скри във свойта бездна,
удави го човешката река.
А празните ни длани ръкопляскат
и може би затуй не се държат.
Защо завърши нашата пиеса
и лампите прекъснаха сънят?
Защо умрелият актьор разбра, че
те нажали и в миг възкръсна пак?
Ти беше тъй прекрасна като плачеш
до рамото ми в онзи полумрак!!
Ти беше като сянка мимолетна,
в която аз преставах да съм аз.
Сега, когато лампионът светна,
пак двама души станаха от нас.
И, раздвоени, двамата човека
понесоха пак своите съдби.
Добре, че бе дебелата пътека -
безшумно там бастунът се заби.
Добре, че ти вървеше редом с мене
и без да виждаш, че вървя трикрак,
разбра, че много погледи студени
понявга ни спестява този мрак.
Защото в него всичко зло и грубо
изчезва от човешките лица.
Затуй на тъмно хората се любят -
тъй се превръщат само на сърца.

Но щом във фоайето с теб излязох,
надсмяха ми се сто огледала.
И аз почувствах как с един сарказъм
повтаряха те нашите тела.
Повтаряха ги злобно, демонично:
ти - прелестна, аз - грозен и смутен.
Уплаших се от висшата си личност,
която тръгна право срещу мен.
Една красива грациозна дама
я водеше грижливо под ръка.
Каква жестока зрителна измама!
Наистина ли всичко бе така?
Наистина ли хората с бастуни
са смешни кавалери както аз?
Ний всички сме родени от маймуни
и си личи маймунското у нас...

...Огледалата! Клоуни грамадни,
направени от блясък и от смях.
В тях твойта красота бе безпощадна,
а мойта грозота бе страшна в тях.
И осъзнавах цялата нелепост
на уравнението - аз и ти...
Гордеех се, че влязох в твойта крепост,
но тя бе със отворени врати.
Страхувах се, че гледаха към нея
очите на безброй мъже сега.
Ще я превземат! Гледай как се смеят!
И ти им се усмихна...и така,
че сякаш им намигваш зад гърба ми
и ги повика в крепостта сама.
очите ми попари облак тъмен,
под мен се люшна цялата земя.
Огледалата в миг се завъртяха
и тръгнала след чужди мъжки смях,
ти хукна с тях, за сбогом ми помаха.
Ела, ела! Не тръгвай подир тях!
Загубвам те! Върни се!... Падна Троя!
О, Щастие, не ме оставяй сам!
Аз искам да си само мое, мое!
На другите не искам да те дам!
О, Щастие! О, светъл... егоизъм!
Гордеех се с красивата жена,
но щом очите чужди я пронизаха,
издигнах страшна крепостна стена. 

Такива сме... Наместо да се радваме,
че крачим с красотата през света,
ний все я пазим, да не я откраднат,
да си остане само наша тя!

И трупаме я, трупаме с камари,
заключваме я в прашния си скрин.
Изгубваме представа, радост, мяра
и трупайки я, ний не я ценим...
А само с красотата ли? Със всичко!
Напишем стих, измислиме куплет,
а после му се радваме самички -
поетът не споделя със поет.
- Идеята е моя! - онзи казва.
- От мен я взе! - настръхва мигом тоз.
И тъй се ражда нашата омраза,
и тъй се ражда вечният въпрос:
"Окраден кой е! И крадецът кой е?"
А истината проста е една:
че няма нищо мое, нищо твое
под слънцето и вечната луна.
И ти, ако за първи ги виждаш,
не значи, че и друг не знай за тях.
Да, щастие е туй, да не завиждаш,
да вземаш и да даваш, но без страх.
За другите на пепел да изгаряш
и те за тебе да горят без дим.
Така ти цял живот ще се повтаряш
и ще оставаш все неповторим...
И ако в твойта най-интимна мисъл
светът открие своите мечти,
и ако всеки друг се би подписал
под туй, което си написал ти,
то значи, че във всяка твоя песен
е сбрана на човеците кръвта...
Ти остани, безимен, неизвестен,
но по-човечен направи света!

Жестока е съдбата на поета!
Голготата на радостта е тя.
И той към нея бяга, пада, крета,
понесъл кръста тежък на света.
Тежи ли му? - Единствен той знай само.
Света повдигнал с цял човешки ръст,
върви той воин, с изкривено рамо,
и носи към зората своя кръст.
Щастлив ли е? Нали уж всичко има -
в ръцете му е този свят голям
с богатствата си зрими и незрими...
Какво ги прави щом остане сам?
Тогаз е страшно! В стаята му влизат
богати, бедни... Всеки търси стол.
А той като Христос с едничка риза
облича, храни всеки бос и гол.
А богаташът, щом при него влезе,
го пита първо: "Имаш ли пари?"
Гладникът търси златната трапеза.
А той им казва: "Всички сте добри!
И само аз съм лош... Ала кажете
какво да сторя само с две ръце?"
Но хората отвръщат: "Ах, поете,
ти имаш най-широкото сърце!
Открий го нам!..." ... Поетът го отваря
и всички те с обуща влизат там.
Той бърше с длан чернилката им стара
и милвайки ги, почернява сам.
И някой после дръзко му се смее,
че ходи с криво рамо, че е чер,
а той си носи кръста и живее,
и свети с диогеновси фенер.
Но не за златен паметник, за слава!
Напразно му приписваме това!
Във мрамора човек се вкаменява,
а той не иска каменна глава.
И ако във живота си безсънен
с кръвта си напои живота пуст,
щастливо ще умре с венеца трънен,
но не като Исус, а като Хус.

- Защо мълчиш? - ме стресна в миг
ръката ти.
- Занесох се... Но ти не си сама! -
И тръгнахме ний пак по стъпалата
от Горната на Долната земя.
Сами вървяхме. Аз забравих, ето,
огледалата, случая нелеп.
Ала къде изчезнаха мъжете,
които хищно гледаха към теб.
- Какви мъже? - се сепна в тишината.
- Какви мъже? - и аз изтръпнах цял.
Ний бяхме сам сами. В огледалата
аз себе си навярно съм видял.
От себе си навярно съм те бранил!
Махнете се, о, зли огледала!
Вий цял живот отравяте кръвта ни!
... А мраморните бели стъпала
пред нас стояха дълги, безконечни
и плашеха със свойта стръмнота.
изкачвахме се, слизахме... О, вечност,
която проверява любовта!

Но ний вървяхме. Сенките ни тъмни
все бягаха пред нас или след нас.
Животът има много стълби стръмни,
ще ме крепиш ли ти по тях, жена?
Ще ме крепиш ли? С рицарска осанка,
ти ми повтаряш рицарски слова:
"Аз искам да съм вечна твоя сянка
и като твоя сянка да вървя!"
Недей ми декламира празни речи!
Не сянка, а човек до мен бъди!
Виж сянката ми колко е далече!
Тя като вярна стража ме следи,
но винаги избързва, щом се качвам,
а слизам ли, тя хуква преди мен...
Не искам да си сянката невзрачна
по стълбата на моя стръмен ден!
О, край на стъпалата! Лъхна вятър.
Над нас увисна хубав звезден кош.
И ни погълна живия театър
на тази майска многолюдна нощ,
която без завеси и декори
на Щастието пътя продължи.
И ний несетно станахме актьори
и зрители на своите лъжи,
на свойте вечни истини, в които
едва ли сме прозрели вечността,
защото те са дребни като жито
и необхватни колкото света.
- Харесва ли ти нашата пиеса?
- Хареса ми, но краят бе нелеп.
- О, тази вечер всичко ти харесва!
- Харесва ми защото съм със теб...
Ти тъй си мил. Ти всичко тъй тълкуваш...
Какво съм аз пред теб? Една жена,
която ходи, в мензата столува,
отбива се и в крайните кина...
А ти си друг... Ти виждаш и душата.
Ти Щастието носиш в своя глас!...
А аз мълчах. Дали огледалата
във този миг не крачеха зад нас?
Дали не ни подслушваха как лъжеш
и как приемам твоите лъжи?
О, кой кому от нас остана длъжен
и кой е тук щастливецът, кажи?
Щастливецът съм аз, че във момента
вървя със най-красивата жена;
щастливката си ти, че с комплименти
един поет ти дава имена,
различни имена от вековете:
Лаура, Беатриче, Гретхен и...
Красавице, не вярвай на поети
тъй както аз не вярвам на жени!
Поетите са лъгали жените,
защото лъгани били от тях.
И тъй са се прераждали лъжите,
родени от един вековен страх,
от страх да не изглеждаме такива,
каквито сме си всъщност на света...
О, този страх да минем за красиви
е нашта най-голяма грозота.
Със този страх и аз се бях маскирал
и търсех теб - същинската любов.
Вървях по твоите неверни дири,
преструвах се на властелин суров.
Поисках да съм цар, за да ме любиш.
И като цар се преобличах аз.
Воювайки за тебе, те загубих,
че любовта не значи само власт.
Загубих те. И търсейки те, плачех.
И припознал се чужди глас и смях,
аз спирах все случайни минувачи.
Взаимно ний се лъжехме със тях.
И ето тази нощ случаен вятър
ме срещна с тебе - търсена, добра.
Под покрива на стария театър
театърът на чувствата ни сбра.
Дали си ти мечтаната любима?
Дали съм търсил твойта доброта?
Ела и със целувка причести ме!
Махни от мен нощта! Махни калта!
За мен ела, а не за мойта слава!
Аз нямам трон, бях лъжецар велик!
Аз станах цар, защото ме остави!
Сега си с мен, сега съм пак войник!
И направи така, че да забравя,
че между нас е имало стена!
Тогаз за теб ще стана аз красавец.
А ти за мен - най-умната жена.
Тогаз светът ще стане малък остров,
където ще се любим цял живот.
Но измисли онази дума проста,
която пуска във гърдите плод,
която пуска щастие в гърдите...
Или не казвай нищо, а едва
ми целуни устата и очите
и аз ще знам, че обич е това.

Но островът го няма. В миг изчезна.
На мястото му шумен булевард.
И ний вървим. Косите ни са звездни.
Светът край нас е блеснал звезден парк.
И всяко цвете става наша радост,
и всеки камък става хубав цвят.
Защо ни е вълшебен чуден остров!
И на земята стават чудеса!
Великото е винаги най-просто!
Една луна, две капчици роса,
една случайна мъничка разходка
и топлината на една ръка...
- Да бяхме се повозили на лодка...
- Прекрасно, ала нямаме река. -
Река ли? Ще измислим и реката.
Любов! Тя може всичко да реши.
тя може сто пъти да сътвори земята
и сто пъти за миг да я руши.
Тя може да измисли лято, зима.
Тя може да превърне в ден нощта!
О, колко е велико, че я има!
Без нея как ли би живял света?
... Умувахме и крачехме нататък.
И аз, да се представя за галант,
реших, че краят на един театър
завършва само с бляскав ресторант.
Защо пък в ресторанта? Там са чужди!
А бе незабравима вечерта
И аз, не знам защо, почувствах нужда
със щедрост и пари да я платя.
Ах, боже мой, каква суетност страшна!
Разходки, думи, обич, нежност, свян...
То трябва ли да свърши с "Моля, плаща!"
и келнерски бакшиш във ресторант?
Нима това е скъпата отплата?
Пак в огледало себе си видях!
Ограждаха ни все огледалата
и станахме чупливи като тях!
Не, не във ресторант! Ще ни погълне
въртящата се мелница врата!
Недей, и там с огледала е пълно!...
Виж колко е красива вечерта!
Виж Щастието! Гледай го...
- Къде е?
Не виждаш ли звездата, ето там!
Тя тихичко ни маха и се смее:
"О, Щастие ли? Ето, ще ви дам!
Елате!" - Чувай, вика ни звездата!
Поискай ми я, бих ти я свалил!
- Не я закачай! Мигар на земята
единствените влюбени сме ний?
Че ако всички почнат да раздават
един на друг звездите на нощта,
онез, които подир тях остават,
с кого ще си споделят любовта? -
Вървим. Вървим. Светът е много хубав!
О, иде ми да викна с пълен глас:
"Погледайте ни, хора! Ний се любим!
Порадвайте се заедно със нас!
Че любовта е нещо много важно
за всички ви!" ... Но в същия момент
извика някой: "Утре е тиражът!
Подслон за любовта - апартамент!"
По дяволите твоите билети!
Обърнахме се - беден продавач.
Две патерици носеха късмети.
Стоеше куцият като палач
и молеше и викаше, разтворил
като ветрило своята съдба:
"Аз днес съм вашто Щастие, о, хора!"
Но ние си обърнахме гърба.
Обърнахме му груб и то отмина.
То, Щастието, ни избяга пак.
И продължи да носи лимузини
и пеш да ходи с дървения крак!
А може би сами не го познахме?
А може би, подложени на риск,
ний своето спокойствие избрахме
пред тежкия му и въртящ се диск?
Да бяхме му извикали: "Почакай!"
Да бяхме му поискали билет!
Ако така го отминава всякой,
нима животът би вървял напред?
Живей светът и вечно търси нещо,
все Щастието търси... Докога?
А щом случайно някога го срещне,
го пъди лековерно със ръка.
А то е нещо малко и голямо;
а то е вред и винаги край нас:
една алея, лунна нощ и драма,
усмивка, тъжен инвалидски глас,
крила, които все напред ни носят.
Да, Щастието е летеж, стремеж!
Ти като свойта сянка го докосваш,
но сянката си можеш ли да спреш?
Тя, сянката ти, все пред тебе бяга.
А щом догониш сянката си, знай,
ти трябва да и кажеш: "Сбогом, сянка!
Аз нямам след какво да бягам! Край!"
А станеш ли пълзяща пепелянка,
мъртвец приживе, празен жив ковчег,
загубен си!... Бъди човек със сянка,
а не безплътна сянка със човек!

О, моя първа нощ незабравима!
Нима съм мислил някога и аз,
че ще седя с една жена любима
и вечността ще пада върху нас.
и ще замръквам с притчата прастара
за Ева и Адам!... Сърцето бий
и аз, изгубил в боговете вяра,
повярвах: богове сме само ний.
Ний, хората, които тук се любим,
те, хората, които долу спят.
Погледай как там, в ниското изгубен,
с безброй очи ни гледа пак градът.
Дали ни вижда? Той сега зает е
със простите си хиляди неща!
Един прозорец гасне, други светва,
на трети като сянка във нощта
стои жена... Тя Щастието дири.
Видя ли всичко? Всичко ли видях?
Скъперникът сънува свойте лири,
срахливецът сънува своя страх.
А ето там и мойта стая свети...
Да влезем ли при нейния живот
със мъката, със прашните поети,
със сенките, със свирещия под,
под който пианистката красива
ме правеше от Бах и Григ пиян.
Обичах тази кукла горделива,
но моят под бе нейният таван...
И търсех аз във страниците прашни
за камъка студен човешка реч...

Прозорецът ми свети - как е страшно
живота си да видиш отдалеч!
Прозорецът ми! Колко мисли в мрака...
Стоях с години и те чаках там.
Сега навярно мама там ме чака,
тревожи се, че закъснявам сам.
Ах, тези майки! Всичко, всичко знаят,
но пак ни чакат късно до среднощ.
те цял живот на кукли с нас играят
и още пазят бебешкия кош,
над който са ни пели детски песни
и с тях са ни приспивали преди.
А вече кошът ни е станал тесен
и ний отдавна пуснахме бради.
Пораснахме. И свобода ни трябва,
а те се сърдят, че не ги ценим,
и все навикват, че им тровим хляба,
но вечер ни завиват щом заспим.
Прозорците! Дори и да не светят,
през тях аз виждам в този късен мрак.
Напразно се затварят те - поетът
и през пердетата им вижда пак.
Той знай: светът за Щастието мисли
и Щастието търси в своя път.
На Щастието в строя многочислен
днес живите и земните вървят.
А под звездите в братските могили
разстреляните пак крещят: "Вода!"
Надигат се оттам с последни сили,
да видят нашта нова свобода,
да видят в мрака как ти ме целуваш
и да извикат покрай мен и теб:
"Целувките пестете! Скъпо струват!
По-скъпи от куршумите са те!
Пестете ги! Те вечно ще ви трябват!
Стоплете с тях машините и хляба!
На Марс ги занесете в звезден прах!
Развейте ги по всичките планети!
Със знамената, с вечната любов!
С целувките на любовта въртете
по-силно днеска земното кълбо!
Че в любовта се ражда свободата -
голямата човешка свобода!
Да, Щастието е едно - борбата!
Оттам извира живата вода,
покрай която всеки ден минаваш.
То, Щастието, е безкраен път,
по който ти на всички се раздаваш
и всички пък на тебе ще дадат!
И трябва всяка радост да изстрадваш,
да си създаваш прости чудеса,
на капката да можеш да се радваш
и в нея да откриваш небеса!"
Послушай, Обич! Мъртвите говорят!
Говорят ли те, живите мълчат!
Че думите на тез безсмъртни хора
за живите са като страшен съд.
Да, мъртвите превърнати са в сенки.
Но Щастието е във мен и теб,
във младата разцъфнала фиданка,
която върху гроба им расте.
Те спят, но като в странно огледало,
знам, виждат пак звезди, поле и мак.
До тях ти слизаш с роклята си бяла,
до тях аз слизам с куция си крак.
Танцуваме. Танцува с нас земята...
Луната грей над гроба като нож...
И пада лист, повехнал пръв през лятото...
О, наши мъртви братя, лека нощ!
Ний тръгваме по росната полянка
обратно пак по меките треви.
А Щастието като двойна сянка
на десет стъпки пак пред нас върви...
Полето се стопява тихо в здрача.
Павета. Тротоари. Сънен град.
И само нощният пазач - миячът,
с маркуча пръска струи златен хлад.
Изкалян, мръсен, капнал от умора,
събрал нощта във двете си очи,
той мий света от вчерашните хора,
за утрешните хора да е чист.

ЕПИЛОГ

Последен стих! Но Щастието где е?
В поемата си аз не го открих.
Можах ли да го събера във нея?
Не е ли нужен още някой стих?
О, не! Ако изпиша всичко, дето
тежи във мен, гори и страда в мен,
дали ще ми остане кръв в сърцето?
С какво ще срещна утрешния ден?
С какво ще пея, плача и въздишам,
ако докрай тук всичко събера?
Най-хубава поема ще напиша
във онзи миг, когато ще умра!
Догде съм жив, през сипеи и пъкъл
ще търся Щастието! То боли!
На Щастието името е Мъка!
Без мъка няма Щастие, нали?

Дамян Дамянов