December 28, 2010

A Soldier's Christmas


Twas the night before Christmas, he lived all alone,
In a one bedroom house made of plaster & stone.
I had come down the chimney with presents to give
And to see just who in this home did live.
I looked all about a strange sight I did see,
No tinsel, no presents, not even a tree.
No stocking by the fire, just boots filled with sand,
On the wall hung pictures of far distant lands.
With medals and badges, awards of all kind
A sober thought came through my mind.
For this house was different, so dark and dreary,
I knew I had found the home of a soldier, once I could see clearly.
I heard stories about them, I had to see more
So I walked down the hall and pushed open the door.
And there he lay sleeping silent alone,
Curled up on the floor in his one bedroom home.
His face so gentle, his room in such disorder,
Not how I pictured a United States soldier.
Was this the hero of whom I'd just read?
Curled up in his poncho, a floor for his bed?
His head was clean shaven, his weathered face tan,
I soon understood this was more than a man.
For I realized the families that I saw that night
Owed their lives to these men who were willing to fight.
Soon 'round the world, the children would play,
And grownups would celebrate on a bright Christmas day.
They all enjoyed freedom each month of the year,
Because of soldiers like this one lying here.
I couldn't help wonder how many lay alone
On a cold Christmas Eve in a land far from home.
Just the very thought brought a tear to my eye,
I dropped to my knees and started to cry.
The soldier awakened and I heard a rough voice,
"Santa don't cry, this life is my choice;
I fight for freedom, I don't ask for more,
my life is my God, my country, my Corps."
With that he rolled over and drifted off into sleep,
I couldn't control it, I continued to weep.
I watched him for hours, so silent and still,
I noticed he shivered from the cold night's chill.
So I took off my jacket, the one made of red,
And I covered this Soldier from his toes to his head.
And I put on his T-shirt of gray and black,
With an eagle and an Army patch embroidered on back.
And although it barely fit me, I began to swell with pride,
And for a shining moment, I was United States Army deep inside.
I didn't want to leave him on that cold dark night,
This guardian of honor so willing to fight.
Then the soldier rolled over, whispered with a voice so clean and pure,
"Carry on Santa, it's Christmas Day, all is secure."
One look at my watch, and I knew he was right,
Merry Christmas my friend, and to all a good night!
James M. Schmidt

December 26, 2010

Пълна тъпотия (ама не!)

Сънищата идват в колесница,
изплетена от лунните лъчи,
а мечтите-от душата,
докато сънуваш ти.
Те прокрадват се полу-заспали,
тихо стъпват по чорапи.
Мушкат се изпод юргана
и нахлуват във съня ти.
Щом ги хванеш под юргана
посреднощ да се промъкват,
ти сложи ги на дивана,
те ще се наспят и ще си тръгнат!

Ради :)
23.01.2010

December 24, 2010

Коледа наопаки...




Чудо ще е тази Коледа дори,
за подаръци да имам аз пари.
Всичко се обърка изведнъж
и не ще да го отмие първият пороен дъжд
Семейството разбито, училището пас,
приятели що годе има между нас.
Зимата е тук, но снега не идва пак,
и само аз го чакам като пълния глупак.
Наопаки е всичко в главата
и нямам почва под краката
от толкова въпроси и дебати
с отговори непознати.
Мислите ми скитат се без път
сякаш им е малък мозъчният кът
и все се блъскат да излязат там
в безкрайния мисловен океан
Усилено опитвам да ги събера,
че как без тях подаръци ще избера.
Това ми е проблема. Помогнете!
 Как да се оправя? Моля ви, кажете.


Алекс :)

December 15, 2010

Объркване


Чувство непознато и плашещо обзе
с ужас и уплаха изцяло моето сърце.
Клета, бездиханна останала сама,
 потънала в мрака, обгърната от страх
с усилие безмерно в непрогледната тъма 
опитвайки да дишам, аз вдишвам от праха.
Ни глас, ни реч, ни песен чувам но уви 
аз чувам моите мисли спускащи се на тълпи.
Страничен наблюдател на илюзии безброй
в собствената ми глава се сипеха в порой.
Като куче подивяло с поглед разярен,
единствен изход търся за духът ми несломен.
Отломки изгорели, през пепел и през дим
помощник ми остана единствен споменът любим.


Алекс :)

December 14, 2010

Така веднъж във снежната алея


Така веднъж във снежната алея
видях следи: "той" бе минал с "нея".
Аз тръгнах по следите и узнах
какво се бе развило между тях:
как тук над нея той бе тръснал клона,
как там си бе изула тя шушона,
за да изтърси влезлия и сняг,
и как я бе придържал той, и как,
използвайки таз полуизмама,
стояли бяха дълго време двама,
трептящи от любов, един до друг,
в гората без движение и звук
освен почукванетто на кълвача.
И продължавайки след тях да карача,
представих си аз нежната игра
на двамата във снежната гора
и видях как на дългата и клепка
звездата на една снежинка трепка
и как разтапя топлия и дъх
скрежеца върху мекичкия мъх
на шала му. А той не е кротувал
а той , разбира се, я е целувал,
мошеникът с мошеник, виж го ти!
Вървях и се ядосвах аз почти
и още с тая ревност във гърдите
в миг гледам: отделиха се следите
и без да спрат, на първия завой,
тя тръгна вляво, а във дясно той.
Какво бе станало? Нима раздяла?
Озадачен, сред тишината бяла
с ръце в джобовете си аз стоях.
И изведнъж засмях се с тъжен смях:
наистина те бяха тук вървели
на таз алея в белите тунели,
но не в прегръдка, както мислех аз,
а поотделно, с разлика от час,
и не любовна двойка бяха, значи,
а двойка най-случайни минувачи,
един за друг незнаещи дори
Как тъжни са тез букови гори!
И аз стоях, обзет от болка тиха
по всички тез неща, които биха
могли да бъдат, но - уви! - не са
подобно тази среща във леса...

Валери Петров

December 13, 2010

Linda Was Quite Lonely


On the day of love.
No one cared how well she fared
Or which way she might move. 
No one thought her lovely
Or dreamed of her caress,
Or so she thought until she bought
A sexy dark red dress.
That dress had seemed a failure,
Though she had lost some weight.
Some men stared, but no one cared
Enough to make a date.
Her calendar was empty,
As empty as her heart,
When in this hell she heard the bell
And jumped up with a start.
Could it be? Oh, could it?
Here was her salvation!
To her joy a delivery boy
Was holding a carnation.
"Carnation-Gram," the boy said,
And handed her the box.
Who was it from? Perhaps someone
Who thought she was a fox.
All Linda's sadness vanished
As if it never were.
That little flower had the power
To set her heart astir!
And so when Johnny called her
In a little while,
She was primed in heart and mind
To greet him with a smile.
So please remember Linda
When starting a relation:
Her mood reversed when she got first
A single, cheap carnation!


Turlough O'Carolan

December 11, 2010

Посвещение


В студените нощи, когато пиян
сънят се търкаля на моя таван,
когато луната тъмнее от грях,
когато увисва над мен моя страх,
обесен на острия ръб на нощта,
подавам ти своята бледа ръка -
на теб - непознатия - смугло красив,
потаен и питомен, жаден и див,
едва деветнайсет години живял,
а всичко опитал и всичко видял,
подвластен на никого, ничий, сам свой,
но тръгнал към мене и истински мой
и падал по пътя си, плакал, грешил,
но нежност момчешка за мен съхранил.
Ръката ми - властната - жадно поел,
единствено с мен ще си толкова смел!
Ела! Ще измием луната от грях!
Ще хвърлим трупа на умрелия страх,
ще пеем с тътнежния корабен глас
на морската нощ във добрия Бургас.
А после, когато тя тръгне назад
и слънцето бликне над нас благодат,
мечтата надрастнал, усмихнат, смутен,
ще тръгнеш реален до мен в моя ден!


Петя Дубарова

December 10, 2010

АЗ НЕ ОБИЧАМ


Аз не обичам изхода фатален
и няма да ми писне да съм жив.
И мразя се, когато съм печален,
когато пея, а не съм щастлив.
Аз хладния цинизъм не обичам
/Не вярвам във възторга въобще!/,
през рамото ми някой да наднича,
писмата ми друг да ги чете.
Аз мразя разговори полусмели,
полунеща да шепнат с полуглас.
Аз ненавиждам в гръб когато стрелят,
когато в упор стрелят – мразя аз.
Аз не обичам с клюки да се калям,
а също и съмнението зло.
Аз не обичам змийски да ме галят,
с желязо да ми стържат по стъкло.
Аз мразя ситите душички, свити,
аз предпочитам истинския риск.
Да бъдеш честен вече е събитие
и чест е днес да бъдеш ти сплетник.
Аз мразя счупени крила да виждам,
изпитвам жал, но само към Христа.
Насилието както ненавиждам,
така и ненавиждам слабостта.
И мразя се, когато се страхувам.
Когато бият някой без вина.
Когато във душата ми нахлуват
и в нея храчат своята злина.
Аз мразя – и манежи, и арени -
там сменят милиона за петак.
Дори след най-големите промени
аз няма да ги заобичам пак.


Владимир Висоцки

December 9, 2010

Когато си на дъното


Когато си на дъното на пъкъла,
когато си най тъжен и злочест
от парещите въглени на мъката
си направи сам стълба и излез.
Светът когато мръкне пред очите ти
и притъмнява в тези две очи,
сам слънце си създай и от лъчите
създай си стълба и по нея се качи.
Когато от безпътица премазан си
и си зазидан в четири стени
от всички свои пътища премазани
Нов път си направи и сам тръгни
Трънлив и зъл е на живота ребуса,
на кръст разпъва нашите души,
загубил всичко, не загубвай себе си
единствено така ще го решиш .


Дамян Дамянов

December 8, 2010

Кутията


Сграда висока близо девет етажа. Прилича на блок, но думата определяща същността и не е тази. Разположена е в средата на детска приказка, точно срещу светеща неонова реклама с формата на ‘’М’’. Светлинките върху рекламата сякаш се надпреварват, гонят се, но никога не се стигат. И сградата е принудена все да ги гледа и следи. Крепостната и стена са релси. Поглед само стига, за да пред очите ти изникне образът на човек, тичащ с купчина покупки след последния трамвай. Тази, близо девет етажа, сграда се извисяваше толкова високо до небето, че само протягайки ръка човек може да докосне Луната. На покрива на тази необикновена постройка не стоеше някой опитващ се да свали звездите , нито да погали ефирната луна, там беше поставена стъклена кутия. Не приличаше на кутийка за бижута, нито на нещо което би било от полза. С големина на малка стая в стъкленицата беше поставен дървен стол. Не, столът не беше от люлеещите се, приказни столове. Той представляваше, ръчно сглобен и постлан с меки бели кожи, дървен стол. Кутията нямаше врата, дори прозорци не се забелязваха на пръв поглед. Приличаше на музеен експонат. Прозорците бяха малки процепи от двете страни на кутията, но бяха покрити така че силният вятър да е неспособен да проникне вътре. В стъкленият малък замък се чуваше само и единствено монотонният дъждец, сипещ се от сивото небе. Безмислената на вид кутия съдържаше чувство трудно за обяснение, подобно на спокойствието и доста близо до щастието. Въпреки прозрачният си вид вътре в нея се усеща уединението. Кутията никога не оставаше празна, всяка вечер когато слънцето залязваше и сутрин когато се съмваше в нея имаше някой. Сградата, висока близо девет етажа където се намираше стъкленицата не може да се нарече блок, думата описваща същността и е дом.  
Алекс :)

December 7, 2010

Приказка за тайната врата


Ти за мен бе тайнствена врата,
тайнствен ключ аз исках да намеря,
който да отваря в любовта
най-добре залостените двери.
Като принц от приказките сам
търсих в пещерата великана,
ключ да ми даде от твоя храм,
но заключен храмът си остана.
Но нима вълшебства трябват тук ?
... Като стар крадец, като разбойник
най-накрай заблъсках с юмрук,
но вратата се затегна двойно.
Ти за мен бе тайнствена врата,
сложих върху бравата ръката
като във просъница разбрах,
че била отключена вратата...
Не, не била тъй вълшебна тя
окована с катинари тежки,
чакала човешката врата,
да я стоплят дланите човешки.


Дамян Дамянов

December 6, 2010

Изгонени от час


Изгониха ни - бяхме невъзможни.
Смехът ни бе решил да ни е враг -
избухна между тестовте сложни,
разрошен и подкупващ. Даже как
завързваше добрите химикалки
с невидими конци, вълнуващ, син
и смеехме се просто неразбрали,
че не е лодка синият ни чин,
че и часовникът не е палячо
със смешен нос - голямата стрелка.
И чакахме звънеца ни - тръбача
(сами си го неракохме така).
Но строгият учител не усети
красивото на пъстрия ни смях,
приел ни в свойта алена планета,
далеч от всякаква тъга и страх.
Изгони ни - ний бяхме невъзможни.
Но в дните, в тебеширен прах,
в контролните, объркани и сложни,
аз пазя спомена за този смях!


Петя Дубарова