В една бяла зимна сутрин вървях през дълбокия сняг със сина ми. Беше няколко дни преди втората му Коледа и обувките ни скърцаха в снега различно. Моите -агресивни и басови, неговите – леки и неуверени. Под един кестен ни спря някаква възрастна дебела жена, усмихна се мазно като неомъжена учителка по физика пред похотлив директор и подаде на сина ми една ябълка.
Синът ми я погледна уплашено.
- Какво ще кажеш сега? – попита дебелата.
- Нищо няма да каже – намесих се аз. – Ако сте му дали ябълката, за да си просите благодарности, по-добре си я вземете.
Тая обаче се направи, че не ме е чула и продължи да дудне на детето.
- Как се казваш?
- Боби – каза детето и трепна с големите си клепачи.
- А как ти е истинското име?
- Боби.
- Борислав или Богомил? – продължаваше да нахалства оная.
- Истинското му име е Евлоги Георгиев – обадих се отново аз – но се
представя като Боби, защото не иска да парадира с това, че е построил университета.
Дебелата ме погледна с поглед, който казваше: “Върви на майната си”. Аз се ухилих. Не можеш да ме пратиш на майната ми, лельо, щото аз оттам идвам.
- А обичаш ли тате? – продължи с простотиите дебелата.
- Да – каза Боби.
- Колко го обичаш?
Детето вдигна ръчички нагоре и се надигна на пръсти.
Крайно време беше да спра тези мъчения. Прегърнах детето, вдигнах го и тръгнах с най-широката крачка, на която бях способен.
Вървях, докато се задъхах от усилие. Спрях до една пейка, седнах и запалих цигара, за да се успокоя.
Боби седна пред пейката, пусна ябълката и зарови ръце в снега.
- Та-ти-та-та. – каза.
Стана ми криво. Тая дебелата много ме разстрои. Какъв човек трябва да си, щом ти носи удоволствие да мъчиш малки дечица! Да им задаваш тъпи въпроси, за да изтръгваш от тях заучени тъпи отговори!
В какъв грозен свят сме пратили това дете!
Цял живот ли ще отговаря на такива глупави въпроси?
Що за простотия е това: Колко обичаш някого?
Колко! Колко! Колко! Колко!
Мозъците ни до такава степен са промити от метри, секунди, килограми, литри, щото почваме да си мислим, че и любовта можем да измерим.Затова и децата ни вдигат ръце от нас. Защото постоянно ги изправяме до стената и ги разстрелваме с тъпите си въпроси: Горе ръцете! Как се казваш? Кого обичаш? Колко?
После почваме да тъпчем главите им с безсмислени цифри – 62 литра, 260 километра, 390 евро…
Неслучайно Айнщайн ни се е изплезил. На въпроса “колко?” няма смислен отговор, освен да вдигнеш ръце или да се изплезиш.
… Минаха няколко зими. През едно лято, няколко месеца преди
33-тата ми Коледа жена ми ми зададе въпроса:
- Колко ме обичаш?
Усмихнах се и вдигнах ръце. Трябваше и да се изплезя, но не събрах чак такова самочувствие. Все пак не съм Айнщайн.
Въпросът обаче прозвуча отново.
- Колко ме обичаш?
- Та-ти-та-та. – казах.
Иво Сиромахов
Ти ли ми отне топлината,
